Ваню Кръстев
Един мъж почина в промишлена авария в завод на Volkswagen в Германия. Обикновено подобни инциденти не се отбелязват – за съжаление промишлените аварии са доста чести, а само в щатите стават 4000 смъртни случая всяка година. Но според мнението на журналиста Крис Тейлър, публикувано в сайта Mashable, загиналият мъж е имал нещастието просто да бъде прекалено близо до индустриалната машина, докато е инсталирал софтуер за безопасност.
Новината светкавично обиколи целия свят с вариации на заглавията от рода на класическото „Човек ухапа куче“ – в нашия случай „Робот уби човек“. Няма значение, че въпросният робот е парче бездушен метал, гигантска ръка, която е проектирана да работи в рамките на една клетка или сектор, далеч от хората. Да не забравяме, че, според предварителната оценка, виновен за инцидента е работникът. И друго не трябва да се забравя – първото съобщение за смърт на човек, предизвикана от робот, датира още от далечната 1979 година. Оттогава са ставали по-малко от един подобен инцидент годишно. Тоалетните и циповете на панталоните причиняват повече смъртни случаи, отколкото роботите, пише в статията си Тейлър.
Изглежда това, което искаме и очакваме да видим в подобни публикации по темата, е един хубав Робоапокалипсис. Подобна тенденция има и в заглавия, които не са свързани само с промишлените роботи. Станахме свидетели на сплашващи заглавия, според които 48-те безпилотни автомобила на Google са участвали в 11 произшествия в продължение на 6 години и 1,7 милиона мили тестове на пътя. В нито един от тези инциденти не е имало нещо по-сериозно от огънат калник. И никой от тях не е станал по вина на автономните експериментални автомобили. Винаги хората са допускали грешки, а това че произшествията са били по вина на водача на друга кола, показва колко всъщност би било добре той да липсва зад волана.
С една дума – заплахата сме ние. Ние сме опасността. Ние атакуваме роботите, не обратното. Дори и най-усъвършенствания изкуствен интелект не може да бъде достатъчно умен, за да извърши убийство. Така, че откъде идват сценариите за Робоапокалипсиса?
Научната фантастика допринесе за всичко това. Нашите преувеличени страхове за роботи-убийци се дължат на хора, които са били свръхвпечатлени от научнофантастичните филми и романи. Всичко тръгва от 1921-ва година, когато думата „робот“ бе представена в научно-фантастичната пиеса на Карел Чапек, и в която ставаше дума за бунт на машините. Оттогава в доста филми се появиха всякакви видове роботи-убийци, убиващи по една или друга причина. И ответния отговор на човечеството в тези филми винаги е бил да ги ограничава, забранява или унищожава.
Но този примитивен, според Тейлър, порив за ограничаване автономността на машините, този дълбок страх, датира далеч-далеч преди 1921-ва, годината, когато човечеството научава думата „робот“. Това е порив, който е накарал първите текстилни работници в Манчестър да смачкат машините във фабриките. Но тогава те не са изпитвали страх от естеството на самата технология, а от нейното въздействие върху работното им място. Страхували са се от това да бъдат подменени, сменени, да станат отживелица.
Подобна загриженост, разбира се, е основателна. И човечеството трябва да има отговор за нея. Индустриалните роботи, компютърния софтуер и онлайн алгоритмите изтласкват хората всеки ден от пазара на труда. Какво правим по въпроса? Какъв вид защита на работното място трябва да измислим? Как да превъзпитаваме и обучаваме работната сила?
Тези въпроси не са атрактивни или секси, и човек би получил по-голямо внимание, ако задава въпроси за възхода на роботите и идващия с него Робоапокалипсис. Подобен вид разсейване обаче може да изкриви отношението ни към машините така, че да загубим връзка с всякаква реалност. И да заживеем в „реалността“ на Терминатор.
